Стената блог

Вече 6 месеца се скитах из Южна Америка, а от почти два месеца се намирах в Боливия, където се срещнах отблизо с високите части на Андите. В мен се разпалваше една щура идея, която тлееше отдавна – да изкача сам някой висок връх. Само допреди няколко дни не знаех как точно се ползва пикелa, но изкачването на шестхилядника Уайна Потоси с водач от туристическа агенция запълни поне малко липсата на опит и желанието за солово изкачване излезе на преден план. Какви бяха възможностите? Исках върхът да е хем по-висок от този, който бях изкачил, хем да не е технически труден. Дозата риск трябваше да бъде точно премерена – хем да го има, хем да не застрашава прекалено много живота ми. На тези изисквания отговаряше емблематичният за Боливия връх Илимани, който със своите 6439 метра е трети по височина в държавата. Колебанията ми бяха сериозни, а липсата на актуална информация за маршрута ги подсилваха още повече. В интернет се споменаваше за триметрова ледена стена, евентуален заледен 50 градусов склон – неща, които за сам човек без опит биха били прекалено опасни, може би дори смъртоносно опасни. Но планината не е статична. Ледовете, обгърнали каменната и снага са в постоянно движение и информация дори от преди месец вече е остаряла. Затова се заех да намеря прясна информация. Резултатът беше – тази година нямало ледена стена, склонът още не бил заледен, всички цепки били замостени. Реших да тръгна още същия ден след като разбрах това.

целта - Илимани юг - 6439м (точно в центъра на масива)

Първа задача – да се наеме високопланинска екипировка. Намерих една агенция, в която дават екипировка под наем и заразпитва х за цените. Те пък ме питаха какво ще качвам и дали имам опит. Отговорих им – даа, разбира се, че имам, как да нямам. Всъщност почти нямах, но знаех, че трябва да излъжа, за да ми дадат. За два часа събраха всичко, което ми е необходимо – обувки, пикел, котки, гети, панталон и ръкавици. Втората задача беше да напазарувам храна, което свърших докато ми окомплектоваха екипировката – разходих се по пазара и взех главно сладки неща. Третата задача я свърших докато действах по втората – а именно да намеря от къде тръгва нужния ми транспорт.

И така, към 12 на обяд, с около 20 килограмова раница на гърба се изнесох от хостела и тръгнах към „спирката“. Беше рано – микробусчето се очакваше да тръгне в 1 часа, затова седнах на тротоара и зачаках. В Боливия разписанието в повечето случаи има чисто ориентировъчна стойност, защото или шофьорите чакат да се съберат достатъчно пътници, или пък пътниците чакат да се появи шофьора. Каквото и да стане обаче, все чакаш. Към два и половина най-накрая се появи микробуса и шофьорът набързо нареди по покрива торбите и денковете на селяните, а покрай тях и моята раница. После се натоварихме и ние пътниците, и около 3 потеглихме към планината. Разстоянието до дестинацията беше скромните 60 километра, които на пръв поглед изглеждат нищо работа, но всеки пътувал в тази държава знае, че разстоянията там не се измерват в километри, а в часове. Това се дължи на факта, че 75% от пътищата са неасфалтирани, а неизвестна, но голяма част от този процент се вият като змии по склоновете на планините, често край пропасти, в които не ти се иска да поглеждаш. А за разнообразие често се спира я за слизане на пътници, я за качването на нови, я за хапване.

край селцето Уни, където закъса микробуса

На трийсетина километра от Ла Пас, докато минавахме през центъра на едно село се наложи да спрем, след което не можахме да тръгнем отново. Съвсем скоро се видя, че работата е сериозна и всички излязохме навън. Почти веднага се намери и разбирач, койтослед като се завря под буса си каза тежката дума – маркучът за течността на съединителя е спукан. Заедно с шофьора свалиха предната седалка, за да отворят достъп до двигателя и започнаха да умуват как да оправят проблема. Естествено нов маркуч нямаше от къде да бъде намерен, също нямаше и изглед да се изпрати втора кола от столицата. По пътя не минаваха и никакви превозни средства. В такива случаи обикновено се вика неволята. Тя им прати една идея – да се омотае маркуча с парче вътрешна гума от колело. Това начинание беше обречено на провал още в зародиш, защото течността в маркуча е под налягане и няма как еластичен материал да я задържи, но въпреки това трябваше да го изпробват, за да се убедят в невъзможността му. Скоро щеше да мръкне, поради което взе да ме избива на притеснения. Ще стигнем ли днес, няма ли… кога ще мога да кача, дали пък съдбата не ми праща знаци с тия събития…

По едно време шофьорът изчезна за малко и когато се появи носеше опаковка двукомпонентно лепило Поксипол. Като се има предвид, че по рафтовете в селските магазини обикновено се въргалят само консерви, бисквити и няколко стека безалкохолно, така и не разбрах от къде се появи това лепило. Но този път идеята да се намаже с него парче плат, което да се увие около спукания маркуч изглеждаше перспективна и когато 40 минути по-късно съединителят проработи всички си отдъхнахме. Седалката беше поставена на мястото си, народът се натовари обратно и продължихме пътя. Единственото, което оставаше бе да се молим кръпката да издържи докато стигнем.

След още час, вече по тъмно, отново спряхме. Този път извадихме късмет – само спукана гума – нищо работа. В селяните около мен започна да зрее недоволство и взеха да се чуват полушеговити подмятания „Грингото е виновен, грингото носи лош късмет“. Ремонтът беше бърз, а някои от бабите дори не си дадоха зор да слязат от буса. Оставаха ни само петнайсетина километра, които изминахме без повече проблеми. Към 9 вечерта спряхме в центъра на селото. Най-накрая! Беше поставен нов рекорд – 60 километра за 6 часа. Моят път обаче не беше свършил – трябваше да измина пеш още 6 километра до съседното село. Това ми отне около час, а след още петнайсетина-двайсет минути открих едно равно място встрани от пътя насред селото и се заех с разпъването на палатката. Докато се занимавах с това отнякъде се появи един старец, който започна да ми говори на аимара – езикът на местното население в този край на Боливия. Аз естествено нищо не разбрах и му заговорих на испански, но с учудване установих, че и той не ме разбира! За пръв път срещах човек, който не може да говори официалния език на страната си. След като разговорът ни не доведе до нищо, аз показах със знаци, че имам намерение да спя там и той си тръгна.

Когато се събудих слънцето беше изгряло и за пръв път огледах селото. Кирпичените къщи бяха нахвърляни по склоновете, а между тях под евкалиптовите дървета се виеха пътечки – единственият път в селото беше този, по който бях дошъл. От това място виждах заснежения връх на Илимани, но не знаех от къде точно трябва да мина, за да ида към него. Докато си събирах багажа се появи един човек, който ми разясни пътя, но също така ме предупреди, че е опасно. В началото помислих, че говори за самото изкачване, но той имал предвид друго. От едно село в съседната долина често се изкачвала банда от 5-6 човека, които обирали туристите. Миналата година двойка французи били пребити в палатката си докато спели – инцидент, който едва не завършил фатално за тях.

Селцето в подножието на Илимани

Ха сега де, да се страхувам и от бандити. Но и възможността от обир не можа да ме откаже. Метнах раницата на рамо и тръгнах по пътеките между къщите. Не след дълго излязох над селото, от където се откри пълна гледка към Илимани. Масивът му се издигаше мощно над всичко наоколо. Изглеждаше висок… Не, изглеждаше огромен! Намирах се едва на 3600 метра, а върхът беше висок 6439! 2800 метра за по-малко от денонощие, без да броим слизането. Но като за начало до вечерта трябваше да стигна до високия лагер на 5430 метра.

За час и нещо успях да стигна до долината в подножието на върха, където пасяха множество лами и алпаки – най-често срещаните животни по високите части на Боливия. Пресякох мочурливите поляни и продължих по някакъв черен път, който идваше незнайно откъде и отиваше… незнайно накъде. Когато стигнах до самия склон на Илимани установих, че не знам къде е началото на пътеката за нагоре. А пътека трябваше да има, все пак върхът е редовно изкачван. След известно лутане по каменистия баир успях да намеря някаква маркировка върху камъните и подкарах с пъхтене нагоре. 20-те килограма на гърба ми правеха изкачването изключително тежко и когато се добрах до едно равно място на около 5000 метра височина вече бях почти капнал от умора. От там се виждаше чак до селото, от което идвали крадците. За него ме бяха предупредили още когато наемах екипировката – „в никакъв случай не започвай изкачването от това село, защото там обират туристите!“. Макар, че се намирах далеч и високо, страхът отново пусна пипалата си – започнах да си мисля, че долу някой може да наблюдава с бинокъл склона на планината. След малко пък се чу бръмчене от мотори и някъде долу по черния път забелязах движение. Страхът ме сграбчи още повече, когато моторите сякаш се върнаха обратно.

в подножието на Илимани

Но въпреки това трябваше да продължа нагоре. А от тук нагоре започваше скалния рид, който води до високия лагер. Пътеката минаваше точно по ръба, който беше покрит с гладки каменни плочи, а на места беше толкова стръмно, че трябваше да си помагам с ръце, за да продължавам нагоре. На други места пък се озовавах на ръба на някоя скала или стръмен сипей, от където трябваше да се връщам внимателно, за да намеря отново правилния път. Раницата вече представляваше огромно бреме, а умората в мен се беше натрупала в непоносими количества. Единственото нещо, за което мислех беше колко остава до лагера.

Поглед от високия лагер

Към 5 следобед, с последни сили най-накрая стигнах целта си и радостно хвърлих тежкия си товар. Мястото представляваше една равна чакълеста площ, която беше достатъчна за 4-5 палатки. Нагоре от там започваше снегът, в който някой беше написал „Обичам те …“. Гледката беше внушителна и не случайно мястото носеше името „Гнездото на Кондорите“. Сякаш на една ръка разстояние се издигаше вертикалната стена на северната глава на Илимани, а снежните кулоари по нея се спускаха до някакъв хаос от ледени пукнатини в основата и. В другата посока там, където щях да се изкачвам се издигаха плавните и заоблени форми на южната глава, насечени от няколко големи цепки. Ясно се виждаха и следите от предишни изкачвания, така че можех да проследя с поглед бъдещия си път. Само на двайсетина метра над лагера, на една скала се чернееха 5 метални кръста, сложени в памет на група чилийци, загинали наблизо. Въпреки, че върхът не е от трудните, за последните 25 години е взел около 20 жертви и кръстовете постоянно ми напомняха, че не съм тръгнал на разходка и ако не съм внимателен мога да увелича бройката в черната статистика.

Кръстовете в памет на загиналите чилийци

Илимани по залез

Нощта беше кратка. Бях опънал палатката без да я укрепвам, защото нямаше вятър, а и трябваше да мога да я събера бързо в тъмното. Още преди да легна бях стопил сняг, така че да не губя време през нощта. Станах в 1:30 – бях лежал около 7 часа, от които бях спал само 1-2, но въпреки това се чувствах отпочинал. Върху дрехите, с които бях спал навлякох наетия панталон, сложих втори чифт чорапи, обух обувките, сложих котките, облякох и якето, след което събрах набързо заледената палатка и я насмотах в раницата. Бях готов да тръгна. Въпреки, че не съм суеверен, в този момент отправих някаква неформулирана молитвена мисъл към планината – да ме пусне да се върна обратно жив и здрав. Нарамих раницата и тръгнах бавно по снежния склон. След петдесет метра стигнах до един скален ръб, където прикрих раницата зад няколко камъка, с надеждата да не я открият евентуални грабители. На гърба ми остана малката раничка, в която стояха фотоапарата, малко вафли и бисквити, канчето и примуса, както и бутилката ми с вода. Преминах бавно и внимателно по скалите, след което отново се върнах на ледника и започнах да изкачвам първия ръб, онзи по който са загинали чилийците. Снегът имаше консистенция на пясък, което ми създаваше известна несигурност, но го минах без проблеми и продължих нагоре. Последва по-равен участък, по продължението на който имаше няколко големи цепки, край които минах. При самостоятелното изкачване на подобен връх най-голямата опасност са именно цепките. Понякога те са дълбоки десетки метри и паднеш ли в тях, дори и да оцелееш може никога да не излезеш.

Нагоре отново стана стръмно, но този път се изкачвах по склон, а не по ръб. В един момент стъпките, които следвах се раделиха. Спрях и отново прочетох описанието на маршрута, което имах. Не можех да преценя, коя от двете следи беше правилната, но предполагах, че може би някъде нагоре се обединяват отново. Затова просто избрах лявата и тръгнах по нея. Склонът стана още по-стръмен – до степен, в която се налагаше да се изкачва на зиг заг. А стъпките, които следвах бяха само един-два чифта. В мен започна да се заражда силно притеснение, че не съм избрал правилната следа. Освен това усещах, че ми липсва енергия. Не можех да преценя дали се дължеше на това, че бях ял малко вечерта или на въздействието на височината. Вече се намирах над 6300 метра. Спрях да почина и изядох една вафла. Това не подобри с нищо състоянието ми. Разбих с върха на пикела леда в гърлото на бутилката и пийнах вода. Продължавах да се чувствам изтощен и дори ми беше лошо. Дали бях сбъркал следата? Защо тая водеше толкова наляво от фалшивия връх, който по описание трябваше да изкача, преди да стигна до билото? Вече се съмваше… ако бях сгрешил пътя, със сигурност нямаше да имам сила да се върна до разклонението и да поема по другите стъпки… Бях вече много далеч нагоре. Единственото логично решение бе да продължа напред.

Изкачих се още малко нагоре и следите изведнъж завиха наляво, минавайки точно по ръба над огромна цепка. Вече беше светло, така че можех да видя добре големината и дълбочината и… това беше мястото, където ако паднех, със сигурност нямаше да оцелея. Забивайки здраво пикела в снега стъпка по стъпка бавно и внимателно преминах по ръба, след което излязох стръмно нагоре и пред мен се откри финалната права. Това бяха около 300 метра до върха, в които нямаше почти никакво изкачване. Това бяха най-лесните 300 метра в цялото изкачване, които изминах най-трудно. Едва влачех краката си – липсваше ми всякаква енергия, беше ми лошо. Когато стигнах до върха слънцето беше изгряло и всичко наоколо искреше под лъчите му. Облаци се търкаляха над джунглите в ниското на изток, а на запад се редяха оранжеви хълмове, нагънати като хармоника. А аз стоях над всичко това. Сам самичък на 6439 метра, най-високото място, на което бях стъпвал.

На върха

Не стоях дълго, чакаше ме по-важна задача – слизането. Защото изкачването е само половината от работата. Отново се наложи да мина покрай опасната цепка, този път с още по-голям страх и още по-здраво забиване на пикела. След това заслизах по склона. Беше по-трудно от изкачването, но не изискваше толкова енергия. В един момент стигнах до една съвсем тясна, около 40 сантиметрова цепка. Там, където я бях преминал на изкачване тя беше замостена със сняг, но сега това място беше на 5 метра встрани. Заобикалянето изискваше маневриране по стръмен терен, затова реших просто да я прекрача. Пренесох десния си крак от другата страна на цепката и когато отпуснах тежестта си върху него, снегът изведнъж поддаде, аз паднах и започнах да се хлъгам надолу по склона. Сякаш по инстинкт грабнах и с другата ръка пикела и забих острието му в снега под дясното си рамо. Точно в този момент и котките заораха в снега и спрях. Бях се хлъзнал само 2-3 метра надолу. Чак тогава осъзнах, че съм успял да направя нещо, с което бях запознат само теоретично.

Поглед назад към върха

Докато сляза по стръмния склон ръката вече ме болеше от силното забиване на пикела на всяка крачка. Когато стигнах до равната част от маршрута излязох от сянката на върха и слънчевите лъчи бързо ме затоплиха. Крачех спокойно и уверено – нямаше и следа от умората от преди час. Оставаше ми единствено финалния ръб. Онзи с чилийците. Снегът по него още през нощта беше мек, затова бързах да сляза, докато не е доомекнал от слънцето. Вложих още по-голямо старание в забиването на пикела, държейки го с две ръце, стъпка по стъпка надолу. Когато минах и тази опасност, най-накрая си отдъхнах. Оставаха още „само“ 1800 метра надолу, но без сняг и без цепки.

Екипировката съхне докато си почивам на високия лагер

Раницата ми още кротуваше зад скалите, нямаше и обирджии – всичко беше минало добре. Е, поне почти добре. Починах около час докато екипировката съхнеше, след което започнах дългото слизане. По скалния рид срещнах двама местни носачи, които обути в сандали от стари автомобилни гуми носеха тежки бохчи с багаж, а зад тях придружен от водача си, тежко пъшкаше един турист, с 5 килограмова раница на гърба. Всички бяха много учудени, че съм сам и дори не ползвам носачи, но за мен това беше целта – да изкача върха сам, без ничия помощ. Спускането продължи дълго. По съвет на носачите хванах една друга пътека в ниската част, която не ми беше позната, в резултат на което заобиколих повече от нужното, но все пак по някое време след обяд наближих селото. По пътеката се задаваше друг турист, придружен също от водач, а багажът им се пренасяше на гърба на магаре, управлявано от младо момиче, с радио под мишница. Те тази вечер щяха да се качат само до базовия лагер – място, през което аз бях минал транзитно.

След като починах малко изминах и последните 6 километра до долното село, където стигнах привечер, останал без всякаква сила. Планината беше далеч зад мен, бях се изкачил и слязъл успешно. Бях доволен. Чувстрах се щастлив и горд от това, което бях успял да постигна. Бях надхвърлил собствените си представи за възможностите си.

Илимани север

По пътя надолу към първото село

Автор: Иван Иларионов

www.itilien.org

Когато човек чуе думата Патагония в повечето случаи си представя националния парк Торес дел Пайне, върховете Фиц Рой и Серо Торе. И с право – това без съмнение са най-красивите и впечатляващи места в най-южната част на Южна Америка. В следващите редове ще ви разкажа за едноседмичната ми обиколка в този невероятен национален парк, който беше само една спирка от близо 9 месечното ми скитане покрай Андите.

Серо Пайне Гранде

Националният парк Торес дел Пайне се намира в най-южната част на Чили и обхваща около 2400 квадратни километра, върху които разнообразието от гледки е толкова невероятно, че трябва да се види, за да се повярва. Основната фигура в парка е всеизвестния назъбен масив на Кордилера дел Пайне (Cordillera del Paine), а край него само в рамките на няколко десетки километра човек може да се наслади на огромни ледници, спускащи езиците си в езера с извънземносин цвят, край които от едната страна се зеленеят ленгови гори, а от другата се простират жълти степи, в които пасат стада гуанако.

Най-близкият град до Торес дел Пайне е Пуерто Наталес (Puerto Natales), който с разположението си на брега на фиордовата част на океана сам по себе си е достатъчно красив, за да привлече вниманието на туристите. В този град пристигнах на стоп в автомобила на един германец – Андреас, който ме взе около 200 км по-южно. Поради ограничения ми бюджет се бях настанил в един изоставен цех, чийто обект на производство така и не разбрах какъв е бил. Намираше се на хълмче в края на града и имаше един отворен прозорец на кухненското помещение, през който влязох вътре и опънах шалтето си. Прекарах два дни там, като запълвах деня си с четене на книга. Времето беше хладно и много ветровито, а навътре над островите в океана се стелеха дъждовни облаци, които за моя радост изсипваха съдържанието си там, а не над града. На втория ден се срещнах отново с германеца, който ме беше докарал и така се разбрахме на другия ден да ме закара до парка, който се намира на 120 км от града.

Разрушен кей на брега на Пуерто Наталес

Сутринта в 8:25 се строих край пътя и зачаках Андреас. С пословичната немска точност той се появи след не повече от 6-7 минути и тръгнахме към парка. Джипът беше добър и летеше по чакълените пътища с респектираща скорост. Торес дел Пайне има два входа и ние решихме да влезем през по-непопулярния, но по-близък. Всъщност това решение го взех главно аз, защото така маршрута ми се връзваше най-добре. В главата ми се въртяха разни планове за избягване на 30 доларовия билет, но когато стигнахме до входа реших, че няма да е особено приятно да се занимавам с шумкарска дейност – все пак Андреас беше решил да ме закара чак до езерото Грей (Lago Grey), за да видя айсбергите, плаващи в него. Във водата имаше само 1-2 ледени блока, но за сметка на това бяха големи. Такива ледени парчета се откъсват постоянно от ледника Грей, който се намира на горния край на езерото и после избутвани от силния вятър стигат чак до срещуположния край на езерото, където се намирахме ние.

Плаващи ледени блокове в Лаго Грей

След като се порадвахме на контраста на леда и цъфналите в червено чилийски огнени храсти по крайбрежните скали Андреас ме върна почти до входа, където се разделихме и аз нарамих раницата, и хванах гората. Образно казано де, защото поне там гора нямаше – беше гола степ. След 6 километра ходене стигнах едно от позволените безплатни места за къмпиране, където си оставих раницата. Мястото беше ниско, разположено близо до една огромна река и от него нямаше никакъв изглед към планината, поради което тръгнах по баирите да търся място за снимане. Последва едночасово блъскане без пътека из бодливи треви и храсти, като това, което намерих съвсем не удовлетвори търсенията ми, и безславно се върнах. Да, ама фотографско сърце не трае – как така ще изгубя вечерната светлина – реших да продължа по пътеката напред и така изминах около 6-7 км, докато стигнах до едни хълмове край брега на лаго Пеое. От върха им се откриваше невероятна гледка – над неописуемо сините води на езерото се издигаше с пълен ръст целият масив на Кордилера дел Пайне. А черешката на тортата бяха отново кървавочервените цветове на чилийския огнен храст. На това място само вятърът можеше да си съперничи с красотата. На моменти ми беше тудно дори да се задържа стабилен, за да направя снимка. Стоях на това място докато мръкна, след което тръгнах обратно и някъде към 12 се прибрах в къмпинга с около 21 км за деня. Не видях да има други палатки, самият аз не опънах моята, а направо легнах под една дълга маса, която се намираше под навеса, служещ за заслон.

Цъфнали чилийски огнени храсти над Лаго Пеое

На сутринта ме събудиха тропащи крака и с изненада установих, че е имало 2 палатки наоколо. Запознах се с едната двойка – момче и момиче от Германия, с които тръгнахме към ледника Грей – около 21 км напред. Първите 10 км, част от които бях вече минавал предния ден бяха лесни, а после стигнахме до къмпинга на лаго Пеое, където се успокоих, когато видях, че има хляб на поносима цена. Притесненията ми идваха главно от факта, че при тръгването си взех храна само за около 3-4 дни, а така както го бях подкарал, щеше да ми отнеме повече време да изпълня маршрута си.
Другата пътека обаче беше трудна – много вятър, много баир. Точно на средата, в най-високата точка се откри гледка, която ме остави с отворена уста. Виждаше се целия ледник Грей с трите му езика, обграден от всичките заснежени върхове. Мястото беше толкова добро за снимане, че сметнах за задължително да остана там до вечерта. Докато чаках си довърших книгата, а когато дойде залеза започнах едно интензивно обикаляне на околните хълмчета в търсене на различни гледни точки за снимане. Патагонските залези и изгреви са нещо много специално, което е почти невъзможно да се опише с думи. Слънцето се задържа продължително близо до хоризонта и облаците, и върховете се оцветяват в невероятни цветове. Дори самите облаци понякога имат форми, които изключително рядко могат да бъдат видяни по нашите географски ширини.
Времето обещаваше да бъде добро и въпреки, че трудно може да се намери нещо по-несигурно и променливо от патагонското време реших, че ще рискувам да спя край пътеката без да опъвам палатка.

Ледникът Грей се спуска в едноименното езеро

Към 5:30 станах да чакам за изгрева, ама се оказа, че той не ме е чакал… След като поснимах трябваше да взема решение дали да продължа до самия ледник, което значеше още 5 километра напред и 5 обратно, или направо да се връщам назад. Няколко пъти тръгвах назад и се връщах, но в края на краищата хвърлих раницата в храстите и запраших към ледника. Все пак съм платил пари за тоя парк, по-добре да видя колкото може повече. Пътеката определено не беше от най-леките, а ледникът не изглеждаше толкова впечатляващо отблизо, но все нямаше повод за съжаление. После се върнах обратно, хапнах на къмпинга, ударих един душ, купих хляб и продължих към следващата точка.

Пътеката се виеше по ниски хълмове край езерата, но изминатите вече 17 км си казваха думата и след още 7 километра ходилата ми направо капитулираха. Планът да стигна до „Френската долина“ (Valle del Vrances) явно нямаше да го бъде. Исках да спя там горе, заради евентуалния залез и изгрев, но пътеката е една от най-стръмните и каменисти, затова останах в Campamento Italiano в основата на Torre Paine Grande.

Лентикуларен облак над Куернос дел Пайне

Къмпингът беше пълен с хора и палатки, но аз отново реших да рискувам и да спя само със спалния чувал. Нощта беше тиха, а от време на време в долината се носеше ехото от падащи ледове от ледника Glaciar del Fances, което звучеше почти като далечни гръмотевици. На сутринта станах по изгрев за няколко снимки на голямата река до горичката, в която се намирах, след което продължих да спя като труп до обяд. Израелците, чиято палатка се намираше наблизо бяха разтревожени за мен, защото смятаха, че времето е прекалено студено само за спален чувал, но на мен ми беше съвсем добре.
Към 4 стегнах багажа и полека лека залазих по стръмната пътека, която час по-късно стана не толкова стъмна и започна да прекосява красиви ленгови гори с много нападали сухи дървета. По това време почти всички хора се връщаха надолу. Френската долина беше заобградена от няколко много високи вертикални скални стени и върхове, между които Cerro Cota 2000, Cerro Catedral и Aleta de Tiburon. Горният къмпинг почти не се ползва и вечерта бяхме общо 3 палатки и аз. 2 двойки французи и 1 двойка поляци. Тук определено беше доста по-студено от долния къмпинг, може би заради по-голямата надморска височина, но аз пак реших да спя само с чувала – само се заврях под един брезент, опънат на няколко дървета, служещ за нещо като навес.

Обгорени дървета във Френската долина

Залезът отново окървави върховете, а след това хапнах и предупредих французите да си окачат на високо храната, заради присъствието на мишки.
На сутринта станах за изгрева, но този път още по-рано – в 5. Покатерих се по пътеката нагоре до един огромен скален блок, от който се открива гледка и зачаках слънцето да зачерви върховете, което стана съвсем скоро, но продължи само петнайсетина минути. От някъде се появиха облаци, които скриха светлината. Слязох към къмпинга и забелязах, че торбите с храната на едните французи, които бяха окачени доста ниско на едно паднало дърво бяха разпиляни по земята. След това легнах да поспя още.

Серо Катедрал по изгрев

След като се събудих официално, говорих с поляците и се оказа, че една лисица е причината за разпилените торби, а мъжът дори ми показа снимков материал от случката. Лисицата дори била минала два пъти – явно първия е останала гладна и се е върнала, за да си дояде.
Другата двойка французи – Режис и Виржини бяха в моята посока и мислеха да спят по средата на пътя между двата къмпинга, тъй като общото разстояние до последния безплатен къмпинг е твърде голямо за 1 ден. Моят план беше същия, затова се присъединих към тях и тръгнахме надолу.
Когато стигнахме до първия платен къмпинг, в който би трябвало да има магазинче, се оказа, че такова почти няма. Или по-скоро няма такова, каквото имаше в предния къмпинг, където купих хляба. ЛОШО. Храната ми беше в крайно недостатъчно количество за още 2 дни. Нямах хляб, имах половин кексче, един шоколад, малко dulce de leche и известно количество бадеми, които поляците ми бяха дали малко преди това. В магазинчето имаха хляб, но се опитаха да ми го продадат за 5000 песос, което е около 10 долара, докато в другия къмпинг цената беше 1000. Аз естествено не купих, след което продължихме напред. Някъде на средата на пътя намерихме добро място за палатките и се установихме за вечерта. Мястото беше на един хълм над езерото Nordenskjold, от където естествено се откриваше невероятна гледка към степите отвъд сините води. Този път палатката беше нужна, защото бяхме прекалено близо до склоновете на планината, където се мотаеха тажки облаци и почти постоянно прехвърчаха капки. Недостатъчно за да се нарече дъжд, но напълно достатъчно за да не може да се спи само с чувал.

Лаго Норденскхолд

Французите сметнаха, че имат повече супи отколкото са им нужни и ми дадоха една от техните, с което закрепихме положението за вечерта. На другия ден в следващия къмпинг щях да мисля за нататък – надявах се поне там да има хляб на нормална цена.
След като двамата си легнаха, аз се покатерих по близкия стръмен баир, което като цяло си беше едно безсмислено мазохистично занимание, от което не спечелих почти нищо освен глелдка към още няколко далечни езера, добавени към тези, които запълваха почти целия пейзаж долу.
Цяла нощ прехвърчаха капки, които бяха достатъчни само да намокрят палатката, а хубавото беше, че изобщо нямаше вятър. Директно продължихме без да закусваме, защото водата ни беше свършила, а наблизо нямаше никакви реки. След двайсетина минути намерихме голяма река и спряхме да хапнем от каквото е останало от запасите ни.

Към края на пътеката, пътищата ни се разделяха – французите искаха да продължат към върховете Лос Торрес, а аз исках да сляза към изхода, за да ида малко извън парка, където има интересно езеро с хубава гледка. Когато стигнах следващото място, където трябвваше да има магазинче, се оказа че там изобщо няма хляб, затова се принудих да си купя едни обикновени бисквити за 1000 песос (към 2 долара). И точно докато се мотах и се чудех дали да ги купя или не, видях отново Режис и Виви. Отказали се да ходят до горе, защото било облачно и нямало да видят върховете. Затова след малко поехме заедно към изхода на парка – те искаха да идат по една друга пътека сред степите, където имало гуанако. От мястото, където се намирахме имаше път, така че направо стопирахме първият камион в движение. Той спря и ни натовари отзад в каросерията, която беше ниска и затворена отстрани. Режис се изкефи – “като животни се возим”. Долу на изхода ми връчиха още 2 питки от техните – нямало да им трябват, защото щели да стоят с 1 ден по-малко. Трябва да отбележа, че тяхната диета беше също доста строга – определено недостатъчна за натоварването, на което се подлагахме вече 5 дена.

Мъжки гуанако на пост за пуми

Много хора чакаха автобуса за Пуерто Наталес, а аз бях убеден, че ще се измъкна лесно на стоп от парка… все пак французите бяха дошли също на стоп. Хапнах, но бях зверски гладен и след като двете питки не ми стигнаха, си купих един хляб за 1900 песос. Питките естествено бяха гарнирани само с горчица и кетчуп, които бяха основните ми подправки през цялото време… особено когато малкото ми кренвирши и наденички свършиха…
Когато се наядох, прецених, че е твърде рано да излизам от парка и има достатъчно време да ида по пътеката с гуанакото. Все още виждах Режис и Виви да ядат горе на скалите, затова метнах раницата на гръб и се затичах към тях. Хвърлих я в една падинка край пътя и тръгнахме нагоре. Пътеката беше много лесна, а съвсем скоро видяхме и първото гуанако, после още едно, още едно, няколко гонещи се в далечината и по едно време… цяла долинка пълна с животни. Двамата отдавна ме бяха оставили, защото се мотах твърде много със снимането, така че останах сам. Стоях в долинката много време и гледах животните. Общо взето не се страхуват от хората – оставят те да се доближиш на около 7-8 метра и ако опиташ да се приближиш повече, просто отстъпват малко по-далеч. Винаги има някой мъжкар по високите хълмове наоколо, който се оглежда за пуми, а останалите кротко си пасат долу. От време на време тишината се разцепва от пръхтенето и реването на гонещи се с дива скорост двойки.

Гуанако сред степта на Торес дел Пайне

Трябва да отбележа и удивителният брой кости, които срещнах по пътеката. Не зная дали са следствие от нападения на пума, или някаква друга смърт, но бяха наистина много. На това място паркът свършва и има телена ограда, която за гуанако изобщо не е пречка, но въпреки това, видях на две места останки от животни, които са направили погрешен опит за прескачане и са оплели краката си в телта… предполагам че смъртта по този начин е изключително бавна и болезнена… ако не от пума, то навярно от глад.

Когато наближи вечерта слязох до входа на парка, напълних си вода и тръгнах по пътя към езерото, където исках да спя. Духаше доста неприятен вятър, защото няма почти нищо, което да го спира в този район. След около 5 км стигнах езерото и тръгнах по брега му да търся място. Когато вече стана наистина тъмно, най-накрая бях открил мястото – нямаше изгледи за дъжд, така че отново щях да спя само с чувала. На около 300 метра на брега имаше спряни множество каравани.

Лагуна Амарга и масивът на Кордилера дел Пайне

Когато станах на сутринта за изгрева, установих, че върховете са скрити в облаци, но така или иначе пак беше красиво. А като за капак, в единия край на соленото езеро имаше ято фламинго. Стегнах багажа и зачаках от рано. Някои от караваните се изнизваха, затова се опитах да ги стопирам, но нещо не искаха да ме вземат. Откъм парка пък нямаше никакъв трафик. Почти всичките каравани бяха германски, с няколко изключения от Австия и Холандия. Съдейки по стикерите, налепени по тях явно бяха голяма група, която прави пресичане на двете америки. Най-накрая една от караваните спря и ми казаха да питам една от другите, защото вероятно имат място. Бяха останали само 3, така че попитах общо – казаха че няма проблем, само трябвало да оправят някакъв проблем по едната – не искаше да завърти стартера. След двайсетина минути я поправиха и тръгнахме. Движехме се много бавно – с около 30 км/h заради лошия неасфалтиран път и големината на колите. След не знам колко километра най-накрая стъпихме на асфалт, но тогава колата с проблема спря – генераторът не зареждал акумулатора и той свършил. Наложи се да ги теглим до Серро Кастийо, където е граничният пост с Аржентина. Цялата група отиваха към Ел Калафате, където всъщност и аз трябваше да ида, но нямаше как, тъй като си бях оставил голяма част от багажа в цехчето в Пуерто Наталес.

След като ме оставиха, чаках само 1 минута и едно момиче с пикап ми спря и ме откара до града. Името и беше Каролина – каза, че работела за някаква голяма кланица и се занимавала с подбор на агнета от естанциите. Попитах я за заплатата и – работата и изисквала висше образование и вземала около 1200 EUR месечно. Испанският и беше удивително разбираем, а самата тя доста разговорлива, така че останалите 50 км до града бяха много приятни. Остави ме на около 2 км от града, след което се отправих към цеха да си взема нещата и да видя какво ще правя по-нататък.

автор: Иван Иларионов

www.itilien.org